Общата стая на шестокурсниците

Стаята на Шестокурсниците беше обширна и просторна, така че учениците да се чувстват добре в нея. Роуз я беше обзавела без прозорци, защото въпреки нощния си живот, новаците понякога излизаха и през деня и светлината би ги дразнила, независимо от кой вид са точно. нагоре водеха врати към двойните стаи на учениците.

Чувствах се отпаднала от предната вечер. Цяла нощ бях обикаляла, за да разбера къде ще ми бъдат часовете, за да не се загубя. Тук беше доста по-различно от "Свети Владимир". Не се бях виждала с Неферет откакто дойдохме в това училище. Тя ми липсваше. Излегнах се на единият от диваните и затрових очи. Слънцето беше изгряло и не можех да изляза навън.
Усещах, че се унасях в сън, но се съпротивлявах. Не трябваше да заспивам сега. Исках да се обадя на някой, но реших че няма да безпокоя никого в момента. Вместо това се замислих, че нямам ментор. Бях чула, че госпожица Хатауей била ментор на Неферет, но не знаех дали е вярно. Дори и да е така, тя заслужаваше най-доброто. Кой ли щеше да ми стане ментор?

Намирах се на някаква поляна. Слънцето грееше и аз побързах да се скрия някъде, но осъзнах, че не ми пречеше. Чувството беше страхотно. Усещах лъчите на слънцето да се плъзгат по кожата ми, но не болеше. Напротив, чувството беше много приятно. Усмихнах се и се огледах. Поляната ми беше непозната. Наистина, не бях идвала никога тук. Всичко бе зелено, имаше толкова много цветя. Бях облечена с хубава, семпла рокля, която ми отиваше. Стъпвах на пръсти, все едно танцувах.
- Не се страхувай, малка Лиса.
Обърнах се към посоката на гласа, но не видях никой. Зачудих се и започнах да се оглеждам, но наистина - нямаше абсолютно никой.
- Няма да ме намериш, малка Лиса - обади се отново гласа и започнах сериозно да се плаша. Не можех да се бия, но дори и да можех - с кого? С невидим глас? Или с цветята по поляната?
- Добре разсъждаваш, малка Лиса.
- Не съм малка! - изкрещях аз в отговор.
- Защо викаш? Аз съм в ума ти. - Гласът се тдалечаваше все повече и повече, докато не стигна до шепот. - Ще се срещнем отново... малка Лиса.

Събудих се разтреперана. Някой чукаше на вратата.

Изчаках известно време да ми отворят, а после изгубих търпение:
- Лиса? Лис! - влязох с предпазливо изражение, което отчасти съдържаше и известна притеснителност, защото не знаех какво става. Носех един облечен набързо пуловер и един от двата си налични чифта дънки.
- Добре ли си? - попитах тревожно, непохватно закрепвайки се на протритите си маратонки с прекалено хлъзгави подметки, за да видя какво става. - Какво се е случило? - седнах до нея и я погледнах с големите си, разтревожени кафяви очи. Като се замисля, всъщност още не си бях намерила помещението, което се пишеше стаята ми, а и си бях доста зле с ориентацията. - Кошмари ли? - попитах, заливайки я с въпроси. - Или нещо друго?

Неферет ме бе прегърнала и нежно ме поклащаше напред-назад. Не се чувствах сигурна дали исках да й кажа. Чувствах се унизена. Бях се изплашила от един кошмар. Но интересното беше, че гласа ми напомняше за Андре.
- Просто кошмар, Неф. Просто кошмар.
Облегнах се на нея и въздъхнах. Откакто бяхме дошли в училището не ми се намираше повод, за да остана сама с нея. Искаше ми се всичко да е както преди. Да сме двете и да си говорим постоянно. Да ходим по магазините, да ходим по партита. Отдавна не бях виждала Неферет на градус. Усмихнах се и едва не прихнах.
- Какво има, Лиса? Защо се смееш? - попита ме стреснато тя. Милата Неф, сигурно си мислеше, че съм полудяла.
- Помниш ли на партито на Шели Мур как жестоко се напи? А после здравата натупа Майкъл, само защото ме беше дръпнал за ръката? - засмях се аз и усетих, че ми става по-леко. Неферет се засмя с мен.
- Не ми напомняй. Мисля, че все още го е страх от мен - смееше се тя.

Смеех се с нея, забравила тревогите си. А и може би наистина това, което е сънувалае било просто кошмар и нищо повече, макар че напоследък бях свикнала и най-простичкото нещо д аима по няколко значения. Надявах се от сърце и душа да нее било нищо повече от кошмар. После ми хрумна една от обичайните ми гениални идеи, макар че всъщност тя се беше сетила за това преди малко, и казах:
- Хей, Лис, права си. Хайде да излезем от училището, да се поразходим или да пазаруваме, права си... а и менторката ми каза, че може да излизаме от тук, стига да неразкриваме същността си на никого и да не стоим навън достатъчно дълго, за да тя да изпадне в ужас къде сме. Тя всъщност е доста мила личност, даже каза, че мога да я наричам Роуз и да й говоря на "ти". Само на новобелязаните не позволявали да излизат много често, защото това било опасно за здравето им и можели да умрат, но на нас, естествено, нищо няма да ни стане. - погледнах я с обичайното си въодушевление. - Е? Какво ще кажеш?

Замислих се. Щеше да е много хубаво ако наистина излезем. Имах доста пари в кредитните си карти, така че можех да си го позволя. Отдавна не бяхме излизали по магазините и слюнката ми потече при мисълта колко много неща щях да си купя. Нова рокля, хубави обувки... пък и гримовете ми бяха на привършване.
- Добре, Ней. Хайде да отидем да говорим с госпожица Хатауей.
Станах от неудобното канапе, малко схваната и отидох до куфара си. Отворих го и затършувах за дрехи. Измъкнах любимите си черни джинси и една тениска. Взех си коженото яке и белите маратонки.
Пооправих косата си и се гримирах. Хванах Неферет под ръка и излязохме от стаята.

P.S. Дрехите, които съм изброила са линкове.

» Общата стая на четвъртокурсниците
» Общата стая на петокурсниците
» Общата стая на третокурсниците
» Герои на шестокурсниците