Къщата на пазителите в гората

Именно това беше малката къща в гората, където понякога Роуз водеше само дампирите и мороите, за да им показва неща, които биха им потрябвали за в бъдеще. Понеже точно тези две раси са й слабост, тя сериозно се грижи дампирите да завършат добре обучението си за Пазители, а мороите да видят това, което дампирите правят за расата им и да опознаят собствените си инстинкти и особености.

Влязох в къщата и се огледах. Добро място за почивка ми се виждаше, така че реших да поостана. Гората беше приятно място, но пък трудно се стигаше до самата къща, около която всъщност беше изградена цялата система от сгради на училището за вампири.
Чух шум и се обърнах по стар, но не и изоставен навик, като попитах:
- Има ли... някой? - много умно. Говоря на сухите клони. Но пък слуха ми едва ли ми изневерява на толкова тихо място...

Помахах между клоните и се приближих с бавна, но изискана походка.
- Какво правиш тук? По принцип това място е само за обучение. - измърках, защото знаех, че въпросът ми е прозвучал по всеки друг начин, но не и грубо. - Е, не че ми пречи. По принцип това е любимото ми място за разпускане. - преметнах косата си от едната страна на шията си. - И междудругото, аз съм Роузмари Хатауей, или просто Роуз. - представих се, подавайки ръка. - А ти си?

- Дмитрий Беликов. - представих се с усмивка и, хващайки ръката й, уж случайно, я сложих да седне на пейката до къщата, като седнах до нея. - Ти, ако не ме лъже паметта, а едва ли мога да забравя... - усмихнах се с едва доловима чаровна усмивка. - ...ти си Висшата жрица?

- О, не те лъже паметта. - сведох поглед и погледнах към земята през гъстите си мигли. - Приятно ми е, Дмитрий. - вдигнах очи до нивото на неговите. Всъщност, като се замисля, не го бях виждала досега, щях да си спомня такова нещо... запазих останалата информация дискретно скрита в съзнанието си, може човека да владееше телепатия. Подсмихнах се тихо и попитах:
- Всъщност, къде си учил преди да дойдеш тук? Няма много училища, където може да учи дампир. - констатирах.

- Академията "Св. Владимир". - казах с равнодушен тон, който доказваше думите й - дампир може да учи само на едно място и това е Академията. Нямаше начин и тя да не я беше завършила. Но пък кой знае, някои дампири се оправяха и без обучение... е, тя не ми изглеждаше като онези жени дампири, които се оправят без обучение. Това ми харесваше.
- Роза... - казах накрая и прехапах устни, когато промененото на руски име се изплъзна от устата ми. - И ти си завършила същата Академия, нали? - попитах.

Кимнах в знак на потвърждение.
- Именно. Останах там като Пазителка за една година след завършването си, после реших да построя свое собствено училище, където никой да не ми налага правила, както беше в Академията. Всъщност, тук ми харесва далеч повече и то не само защото училището си е мое. - засмях се с онзи специфичен звънък смях, който напомняше на сатен, изплъзващ се в нощта, и в същото време на доволно мъркане на хищник от семейство Котки. - А и защото мога да приютя всички, дори и стригои, ако имат нужда от помощта ми, макар че май не съм чак толкова добродушна, че да търпя стригои тук. - отбелязах съвсем честно.

Заинтригувах се от думите й.
- Била си Пазител в Академията? Странно, по това време вече трябва да съм бил там... - някакви спомени се мотаеха из главата ми, но не бяха достатъчно ясни, за да си спомня в подробности. А и смехът й ме разсейваше, а подобен смях не бях чувал досега. Сладък и звънък като камбанка, посипана с мед, и същевременно смях, от който можеш да настръхнеш и да се почувстваш по един странен начин, както когато усещаш, че хищник те наблюдава отнякъде, но не виждаш скривалището му. Оттърсих се от тези мисли. Тя не беше такава. - Ъм, Роза? - казах, за да прогоня последните размисли от главата си. - Преди... колко години точно завърши Академията? - попитах.

- Преди две години, когато навърших осемнайсет. - отбелязах завеяно и се вгледах в сенките на дърветата пред мен. - Останах там една година, както ти казах, като училищен Пазител, пазех общежитията на най-големите ученици - морои и след една година ми писна и си заминах. Понеже си спомних, че хижата за Пазителите от "Свети Владимир" беше тук, реших не само да я ползвам, а и да построя училището си около нея. - вдигнах поглед и дългите ми ресници заразучаваха очите ми. Косата ми леко се развя от тихия пролетен бриз. Не знаех какво да кажа, затова просто съзерцавах ту лицето му, ту гледката зад гърба му...

Проследих белега от челото, през бледата гладка кожа на лицето й, до шията, раменете и гърба й. Леко се смутих от това, което правех, но всъщност осъзнах, че не ми пука особено. Усмихнах й се и тихо промълвих името й:
- Роза. - шепопът ми беше нежен, топъл и като съвсем естествено продължение на разговора за професионалното развитие на дампирите. Кожата ми настръхна, когато я докоснах.

Вгледах се в очите му с цвят на гранат. Сякаш точно тези тъмни, дълбоки очи ме хипнотизитраха и се отваряха за мен, за да видя цялата Вселена в тях. Не усетих кога кожата ми е започнала да пари под огнената следа на топлит ему пръсти, проследяващи очертанията на белега ми. Не можех да кажа нищо, защото нямаше какво да се каже, нито какво да се чуе. Всъщност, дали времето не беше спряло? Клоните на дърветата отново поръсиха върху мен от своя вълшебен бриз...

- Роуз? - промълвих името й, този път с леко недоверие, сякаш не е истинска, сякаш ще изчезне със следващия полъх на вятъра, сякаш е някаква магия, която няма да видя повече. Затова настръхвах от смеха й, от погледа й, когато я докоснех. Тя не беше човек, не се държеше като човек, а като самодива. Няколко прости думи, или просто съдържателно мълчание, и вече те е омаяла, взела те е в своята магия, потопила те е в своето малко съвършенство. Това беше от онези мигове в живота, в който си мислиш "Не ми пука какво ще стане" и момичето, Роза, моята бивша съученичка и мже би и ученичка на лични тренировки, ако помнех правилно, се озова в прегръдките ми с устни, притиснати в моите.

» По-дълбоките части на гората