Скалите

Дойдох до брега и забелязах,че някакво момче седи там.Усмихнах се самодоволно и се приближих към него.Най-накрая намерих някой,с който да говоря.Седнах на ръба до него и го заговорих.
-Здравей!Имаш ли нещо против да седна?-погледнах го и съвсем леко му се усмихнах.Загледах се в очите му и разбрах,че е по-голям от мен.Чудех се дали е ученик или вече е учител.

-Дилия Хоуп.-представих се и го погледнах.-Накратко само Дилия или...наричали са ме по много начини,така че избора е твой.-казах и му се усмихнах.-А ти?-отново срещнах погледа му и вече бях убедена,че е по-голям от мен.Косата му беше късо подстригана и вятърът я разроши.Отново му се усмихнах и зачаках отговоря му....

-Дам.-кимнах с глава към него.Да,беше учител.Както и предполагах.Изглеждаше ми симпатичен.
-На колко си?-погледнах го преценяващо,но не успях да отгатна.Не ми изглеждаше на повече от 19.Давах му най-много 20,но...скоро щях да разбера на колко.Огледах се.Мястото бе риятно.Не се бях усетила къде точно съм.Просто докато идвах насам бях прекалено вглъбена в мислите си и не обърнах внимание.Хвърлих му един поглед,чакайки...

Засмях се.
-Не,нямам.-казах с равнодушен глас и го погледнах.-Ти имаш ли?-засмях се и по страните ми плъзна лека розовина.Наведох глава и използвах факта,че има вятър,за да закрия лицето си с коса.Боже,флиртувах с учител.Трябваше да се осъзная.Вдигнах коса и си сложих маската на любезното държание.Беше ми интересен като човек и според мен,социологията бе предмета за него,но едва ли би флиртувал с петокурсничка.

Примигнах и се замислих.
-Не знам.-казах с лека тъга в гласа.Историята бе дълга и...леко болезнена за мен,но все пак трябваше да я споделя с накой.
-Родителите ми починаха,когато бях на 3.След това живях с леля си за половин година,след която и тя бе убита.Накрая дойдох тук.-обобщих,като пред очите ми се изписа образа на единия от стригоите,които я убиха и цялата потръпнах.Не отлепих поглед от земята,но усещах нервното напрежение между нас.

Сгуших се в прегръдката му и ми стана уютно.Вече наистина започвах да го харесвам.Усмихнах му се и срещнах погледа му.
-Нява нищо.-постарах се да звуча убедително.-Не се тревожи за мен.Ще се оправя-звучах самоуверена,но и сама не си вярвах.В момента,в който ми се наложи да заспя,щях да откача.Всяка нощ виждах един и същи образ и лицето на леля си,обляно в кръв.Тя стенеше от болка и крещеше с цяло гърло,а погледът и се стрелкаше в пронстранството мужду мен и онези.Разтръсках леко глава,мъчейки се да прогоня мислите си и отново погледнах към Ерик.Усмихнах му се и се облегнах на рамото му.

Очите ми се разшириха,щом разбрах,че има телепатия.Отдръпнах се леко и го погледнах в очите.След няколко секунди подозрително мълчание,го попитах:
-Имаш телепатия,нали?-сведох виновно глава.-Съжалявам,че видя това.-насилих се и мислите ми се бяха избистрили.Вече не мислех за това.В главата ми бяха само мислите за него.Приятно ми бе да си стоя тук и да гледам морето с него.Беше някак,успокояващо.
-Какво ти се прави?-попитах го,все още блуждаейки из вълните,след което отклоних поглед от тях.Надявах се да се разсее от емоциите ми,макар аз да бях тази с гадните мисли.